Следдипломно обучение на медици и дентални лекари

    Във всички държави по света за да си правоспособен лекар или зъболекар, е необходимо да завършиш магистратура в признат от съответната държава университет или колеж. Медицината и денталната медицина спадат към така наречените регулирани професии - както инженерите, адвокатите, архитектите, експерт - счетоводителите и т.н. Не всеки, който пожелае, може да бъде адвокат или лекар; необходимо е преди това да завърши необходимото за това образование, да защити определен брой изпити, да посети определен хорариум от лекции и упражнения и т.н. Дотук нищо лошо - лошото идва после...

    Сама по себе си една завършена магистратура по медицина или дентална медицина дава само една обща правосопобност. Който желае да извършва по-специализирани дейности, е необходимо да се зачисли за допълнителна специализация - вътрешни болести, хирургия, ендокринология, пародонтология, дори и безумни неща като хигиена и социална медицина. По този начин общият срок за обучение на един специалист хирург или интернист нараства до 9 - 10 години. Дотук също няма нищо лошо - това са трудни и отговорни професии, изискващи сериозна теоритична и практична подготовка. Ясно е, че никой не желае да бъде опериран от любител - хирург. Въпреки че много хора сами си назначават лечения с лекарства, които са само в компетенцията на специалист по вътрешна медицина, не е желателно да ви лекува и любител - интернист. Няма съмнение - трябва да се учи, и то дълго и упорито, за да можеш да лекуваш добре. Можеш да бъдеш лош специалист при дълго следдипломно обучение, добър успех от следването и голям брой допълнителни квалификационни курсове; няма как обаче да бъдеш добър лекар или зъболекар без необходимата теоритична база за това. Теоритичните познания се придобиват само след тежък и упорит труд - това е ясно за всички.

    Почти никъде по света не сме срещали регулации относно това кои дейности са в компетенциите на общопрактикуващия лекар и зъболекар и кои - в тази на специалиста. Общопрактикуващи лекари оперират бемки и брадавици, назначават терапия против хипертония (която много често се лекува от специалист - кардиолог), зъболекари оперират кисти и поставят имплантати и т.н. В никоя държава няма хиперрегулация на правомощията поради огромния брой лечебни дейности и диагнози, които рядко някой се наема дори и само да класифицира. Какво остава да се определи със закон или поне наредба на министерството кой какво да лекува... В този случай се намесват веднага принципите на свободния пазар - пациентите отиват при този, който те си изберат и накогото те имат доверие. Понякога се стига и до парадоксални на пръв поглед положения - поставянето на имплантати е класическа интервенция от областта на оралната хирургия, а най-развитите имплантологични практики се ръководят от зъболекари, които и хабер си нямат да специализират орална хирургия. В същото време университетски професори и доценти, които ръководят специализации и провеждат изпити по орална хирургия, не поставят импланти.