В българския език думата парите е всъщност заемка от турски - там се използва думата para, която пък произхожда от персийската پاره (pâre) Парите представляват средство за обмен, което е широко прието в сделките при плащане на стоки и услуги, или за разплащане по дълг в даден обществено-икономически контекст. Могат да се появят в много форми, включително физически монети и банкноти, цифрови записи и криптовалути. Макар и исторически парите да са имали различни материални носители, те са изпълнявали няколко основни функции, които разкриват икономическото им съдържание – служат като средство за размяна, разчетна единица и запас от стойност (средство за натрупване). Има спорове между различните икономически, исторически и философски школи по въпроса дали парите са възникнали независимо от държавите, като по-удобно средство за разплащане вследствие на бартерната търговия(неокласическа школа) или са неотменна част от съществуването на държавата. Поддръжниците на втората теория твърдят, че парите възникват като остойностяване дълга на хората към държавата, религиозните и юридически институции спрямо селскостопанската продукция и други ценности. С други думи само държавата с нейния авторитет и сила може да наложи каква е стойността на даден продукт спрямо друг и че парите са виртуалната пропорция дълг-предмет, а не самия предмет.В този смисъл всяко средство с което се плащат данъци, обезщетения, налози, жертвоприношения и военна служба и др. получава определена стойност от държавата и се превръща в пари, а след това се ползва за търговия. Исторически парите възникват под формата на разменно, ценно средство (стокови пари), но почти всички съвременни парични системи използват фиатни пари (или декретни). Декретните пари нямат стойност сами по себе си, а стойността им произтича от тяхното обявяване от държавата за законно платежно средство, което по закон трябва да бъде приемано при плащания в границите на съответната юрисдикция. Държавата често налага монопол върху паричните средства и използването на алтернативни пари се преследва от закона. Паричната маса в дадена страна включва банкнотите и монетите на съответната парична единица, както и депозитите на поискване (банкови пари), които често включват по-голямата част от общата парична маса. Банковите пари са нематериални и съществуват само под формата на счетоводни записи, но въпреки това те изпълняват трите основни функции на парите.
Много култури по света независимо едни от други достигат до идеята за стокови пари. Първоначално шекелът е единица за тегло и означавал точно количество ечемик, използван за размяна. Първото използване на термина е в древна Месопотамия около 3000 пр.н.е. Други общества в Америка, Азия, Африка и Австралия са използвали „черупкови пари“ – често това били раковини на охлювчета от вида Cypraea moneta L. или C. annulus L., какаови зърна, каменни плочи (на остров Яп) и др. Според Херодот лидийците първи започват да използват монети от самородна златно-сребърна сплав.[11] Съвременните учени смятат, че първите отсечени монети датират от около 650 – 600 пр.н.е.[12] Първите книжни пари Jiaozi от династията Сун Системата на стокови пари еволюира в система от парични знаци. Това става, защото търговците на злато и сребро или банките издавали на клиентите и вложителите разписки, срещу които можели да получат стокови пари. С течение на времето тези разписки стават общоприето средство за разплащане. Книжни пари или банкноти се използват наред с монетите за първи път в Китай по време на династията Сун. През 13 век понятието за книжни пари навлиза в Европа, донесено от пътешественици като Марко Поло и Вилхелм де Рубрук. Европейски банкноти са издадени за първи път от Стокхолмската банка през 1661 г. и също се използват успоредно с монетите. В Европа през 17 – 19 век златните монети биват изместени от нова парична система – златният стандарт, при която банкнотите са обезпечени с фиксирани предварително количества от злато. В някои страни предпочитан ценен метал е среброто, а във Франция през 18 век – и двата метала (биметализъм). Обезпечените банкноти се превръщат в законно платежно средство и към началото на ХХ век почти всички страни възприемат тази парична система. С настъпването на периода на войните обаче всеобщият панически стремеж към злато далеч надхвърля златните резерви и международният златен стандарт е изоставен. След Втората световна война на конференцията в Бретън Удс е установена нова международна система (система Бретън Удс) за организация на валутните курсове и търговските разплащания, при която повечето страни възприемат фиатни валути, фиксирани към американския долар, който на свой ред е обвързан със златото. През 1971 г. обаче американското правителство суспендира конвертируемостта на долара и повечето световни валути престават да са фиксирани към него, а зависят единствено от декретните пари на правителствата и възможността за техния обмен със стоки чрез разплащане. Функции В миналото се е приемало, че парите имат четири основни функции – да служат като средство за размяна, разчетна единица, стандарт за отложено плащане и запас от стойност[5]. В по-голямата си част съвременната литература по въпроса не разглежда стандарта за отложено плащане като самостоятелна функция, а я включва като елемент на останалите.[4][14][15] Водени са много теоретични спорове около съчетаването на функциите на парите, като някои автори настояват за тяхното по-отчетливо разграничаване и дори че една единица не може да изпълнява всички функции едновременно. Един от аргументите в подкрепа на това становище е, че ролята на парите като средство за размяна е в противоречие с тяхната роля като запас на стойност – ролята им като запас на стойност изисква те да не се харчат, а за ролята им на средство за размяна е нужно те да се намират в обращение [5]. Според друга гледна точка съхранението на стойността е само отлагане на размяната – парите не губят функцията си на средство за размяна, а просто тя може да бъде реализирана в различно място и време. Много стоки и абстрактни символи притежават някои от изброените характеристики, но за да бъдат пари те трябва да изпълняват едновременно и трите условия. Средство за размяна Основна статия: Средство за размяна Когато даден предмет се търси най-вече заради възможността да бъде използван за търговска размяна с други предмети, тогава той притежава свойството на средство за размяна. То дава възможност да се избегне неефективността на бартерната размяна, например проблема със съвпадението на желанията. Парите подпомагат оптималното разпределение на оскъдни ресурси, ефективното движение на продуктите и икономическата свобода при придобиване на стоки и услуги[3]. В същото време това качество на парите позволява те да бъдат стандарт за отложено плащане, т.е. инструмент за изплащане на дълг. Разчетна единица Основна статия: Разчетна единица Когато стойността на дадена стока често се използва за измерване или сравнение на ценността на други стоки или нейната стойност се използва за деноминиране на дългове, тогава тя функционира като разчетна единица. Парите улесняват икономическите решения чрез измерване на всичко в паричната единица и оттук превръщане на всичко в цени, приходи, разходи и доход[3]. Съществуването на разчетна единица е задължително условие за формулирането на търговски споразумения, включващи някаква форма на дълг. Дадено задължение не може да служи като разчетна единица, тъй като стойността му е определена чрез сравнение с някаква външна еталонна стойност, някаква истинска разчетна единица. Например, ако в дадена култура хората са склонни да измерват ценността на нещата спрямо козите, козите могат да се разглеждат като преобладаваща разчетна единица в тази култура. Може да се каже например, че един кон струва 10 кози, а добра кобила струва 45 кози. Също може да се каже, че полица, деноминирана в кози, ще променя стойността си по приблизително същия начин, както истинските кози. Няколко важни свойства допринасят за ефективността на дадена разчетна единица: Делимостта на по-малки единици без загуба на стойност. Например, ценните метали могат да бъдат разделяни и отново обединявани чрез претопяване. Взаимната заменимост на предметите, използвани като разчетна единица. Това прави неподходящи за разменна единица ценности като диамантите или произведенията на изкуството. Лесната проверимост на стойността. Например, монетите обикновено имат специално обработен ръб, така че всяко отстраняване на материал да бъде лесно забележимо. Като разчетно средство парите играят решаваща роля в децентрализираната икономика. Те са удобно средство за измерване на икономическите явления и така са аналог на мерните единици в други области на науката и познанието.
Функцията средство за натрупване (запас от стойност) позволява да се раздели моментът на получаване на дохода от момента на неговото използване и той да се натрупа (запаси)[3]. Тази функция позволява да се отложи потреблението и да се съхрани стойност за бъдеща размяна, т.е. да се спестява. Например, една дъскорезница може да поддържа на склад дървен материал, който има пазарна стойност. По същия начин тя може да има каса с пари, които поддържат пазарна стойност. И двете биха представлявали запас от стойност, защото чрез размяна в бъдеще могат да бъдат превърнати в други стоки. Повечето трайни стоки притежават това свойство, но за ефективното изпълнение на функцията на запас от стойност, стойността на съответната стока трябва да е относително устойчива във времето. В този смисъл инфлацията, намалявайки стойността на парите, ограничава тяхната способност да служат като запас от стойност [4]. Но парите не са единственото средство за съхранение на стойност. Такива са финансовите активи като депозити в банките, облигации, чужда валута (когато националната валута се обезценява), а също и реални активи като имоти, злато, диаманти, произведения на изкуството и др. Те обаче не са така ликвидни и съществува риск от неблагоприятна промяна в цената им. Реалните активи не носят лихва, нямат фиксирана номинална стойност и трябва да бъдат превърнати в пари преди да се използват [16]. Парични стандарти Паричният стандарт обхваща законите, практиката и обичаите, определящи парите в една икономическа система. Има два вида стандартни – стоков и книжен. Стоковият стандарт обезпечава парите с една стока (обичайно това е златото), докато при книжния стандарт няма такава стока. При златния стандарт държавата определя паричната единица като дадено количество (тегло) злато и оставя количеството пари автоматично да се определи от количеството злато в страната. Ако в обращение има книжни пари, те са обратими в злато при поискване [16]. При неконвертирумия книжен стандарт в обращение се намират специфични полици, наричани банкноти (в днешно време издавани от централна банка) и няма конкретна стока, която да е обезпечение на тези пари. Макар да нямат пряко и гарантирано стоково обезпечение, книжните пари придобиват стойност, защото предлагането им е ограничено (емисията е монопол на държавата), а търсенето е неограничено[16]. Парична маса Основна статия: Парична маса В икономическата теория понятието пари обхваща всички финансови инструменти, които могат да изпълняват описаните по-горе функции. Сборът от всички такива финансови инструменти представлява парична маса – количеството пари в обращение в дадена икономика[17]. При златния стандарт паричната маса зависи от златното съдържание на паричната единица, количеството злато и промишленото използване на златото. При книжния стандарт за обезпечение на парите служат всички активи на централната банка. Тъй като паричната маса се състои от различни инструменти, обикновено монети и банкноти, депозити на поискване и различни други видове депозити, количеството на парите в икономиката се измерва чрез сумирането на тези инструменти в парични агрегати. В съвременната теория на парите се разграничават няколко парични агрегата въз основа на ликвидността на инструментите, използвани като пари. Означават се с М и цифров индекс. Има международна унификация на паричните агрегати, но тя се отнася главно за агрегата М1, а при следващите различията между отделните страни са съществени и това затруднява сравнението [18]. Обикновено паричната маса се измерва чрез един от трите парични агрегата M1, M2 и M3. Агрегатът M1 обхваща монетите, банкнотите, пътническите чекове и депозитите на поискване, M2 включва M1, заедно със спестовните влогове и срочните депозити под определен размер в банките, а M3 включва M2, заедно с останалите срочни депозити и някои други финансови инструменти. Друг паричен агрегат, използван в някои случаи, е M0, който включва само издадените банкноти и монети и депозитите на банки и други институции в централната банка. Сред изброените парични агрегати най-висока ликвидност има M0, а най-ниска – M3. Видове В основата на съвременните монетарни системи са залегнали фиатни пари. В миналото обаче повечето пари са били стокови (като например златни или сребърни монети). С развитието на икономиките стоковите пари били заменени с парични знаци като например банкноти, обезпечени със злато, защото това облекчавало боравенето и транспортирането на големи суми. Фиатните пари са се утвърдили през последните стотина години и най-вече след провала на Бретън Удската система през 70-те години на 20 век. Стокови пари Златните монети American Eagle са пример за законно платежно средство, което се търгува според вътрешноприсъщата си стойност Като стокови пари са били използвани най-различни предмети: благородни метали, раковини, ечемик, мъниста и др., както и други предмети, смятани за ценни сами по себе си. Стойността на стоковите пари идва от стоката, от която са направени. В този смисъл стоката е пари, а парите са стока [19]. Примерите за стоки, използвани като средство за размяна, включват злато, сребро, мед, ориз, сол, черен пипер, големи камъни, раковини, алкохол, цигари, канабис и др. Понякога те са използвани в съчетание една с друга, като така образуват относителна метрика на предпоставена стойност (perceived value) в икономики, основани на цени на стоките. Използването на стоковите пари наподобява бартер, но за разлика от него стоковите пари предоставят проста и автоматична разчетна парична единица. Макар някои златни монети като например крюгеррандът да се считат за законно платежно средство, на тях няма изписан номинал, тъй като се разчита на директната връзка на стойността им с „чистотата“ (съдържанието на основния метал) (вж. карат).[20] Американската златна монета American Eagle обаче има означение и на златното съдържание, и номинал. През 1875 г. английският икономист Уилям Стенли Джевънс (William Stanley Jevons) описва парите, използвани по онова време като парични знаци (на английски: representative money). Паричните знаци се състоят от всички форми на парите като жетони (на английски: token coin), книжни пари или други физически заместители като сертификати, които може гарантирано да бъдат обменени за фиксирано количество злато или сребро. Стойността на паричните знаци е в директна и фиксирана връзка със стоката, която ги обезпечава, макар че самите те не са направени от тази стока.
Фиатните пари са такива пари, чиято стойност не произтича от вътрешноприсъщата им стойност и няма гаранция, че могат да бъдат обменени с друга ценна стока (например злато). Вместо това тяхната ценност произтича от правителствен декрет (fiat). Обикновено правителството декларира, че фиатните пари (обикновено банкноти и монети, емитирани от централна банка) са законно платежно средство и по този начин трябва да бъдат задължително приемани за всички плащания, публични и частни.[23][24] Някои инвестиционни[25] златни монети (на английски: bullion gold) като American Eagle се приемат за платежно средство, но те се търгуват според пазарната цена на съдържащия се в тях метал като стока, а не според номиналната им стойност, която обикновено е само малка част от пазарната стойност на златото.[21][26] Тъй като се декретни пари, фиатните пари могат да бъдат възстановявани в случай на повреда. Например БНБ заменя повредени банкноти и монети при определени условия [27] За разлика от тях стоковите пари, които са повредени, не могат да се възстановяват. Монети Основна статия: Монета Британски златен суверен от 1914 г. Първоначално понятието за стойност се съдържало в самия метал: отначало сребро, после злато, после и сребро и злато, а е имало и моменти, когато се използвал бронз. За изработката им е необходимо металът да бъде добит, преработен, претеглен и оформен като монета. Още най-първите монети са били отсичани с точно определено тегло и така изпълняват функцията на разчетна единица, довела по-късно до възникването на банките. Изборът на благородни метали – злато, сребро, мед, – се дължи на това, че не се окисляват, не потъмняват силно, не ръждясват и – не по-малко важно – не се намират толкова често в природата, поради което не се обезценяват лесно. От началото на 20 век при сеченето на металните парични знаци започват масово да се използват евтини и по-широко достъпни неръждаеми метали и техни сплави. [28] От 1933 г. във всички страни започва поетапно въвеждането само на билонни монети, чийто номинал е по-голям от стойността на метала в тях и разходите за производство. Те се секат от сребро от невисока проба, мед, никел, алуминий и други сравнително евтини метали. [28]. Монетите могат да бъдат фалшифицирани, но според закона на Архимед те могат лесно да бъдат проверени относно съдържанието на чист метал и така се определя стойността дори на манипулирани монети. В повечето монетни дворове се използват различни метали за различните номинали монети. Златните монети например са били ползвани за големи покупки, финансиране на армията или други държавни дейности. Сребърните монети се използват за средни по големина разплащания като данъци и др., докато медните монети са били най-често употребявани при обичайните разплащания. Тази система се наложила в средновековна Европа, защото количеството благородни метали било твърде оскъдно до към средата на 16 век, когато разработката на новооткритите находища в Америка води до увеличение на добива на сребро и злато. Благородните метали се пренасят с конвои от испански кораби (т.нар. Сребърен флот) и допринасят до превръщането на Испания в най-богатата държава в края на 16 век[29]. Същевременно притокът на сребро и злато намалява стойността им, цените се повишават главоломно и в съчетание с огромните дългове на короната това води до спад в икономиката на страната и до няколко последователни банкрута. В резултат на неплащанията на испанските крале към 1690 г. европейските банкери спират да им отпускат заеми[30]. Книжни пари Основна статия: Банкнота Банкноти с номинал 5000 от различни валути Банкнотата е книжен паричен знак с определена номинална стойност. Той се издава от емисионна банка. Тя е завършен израз и резултат от развитието на кредитните средства за обращение. Банкнотата е полица срещу банката (това означава, че емитиралата я банка има задължение по полицата към приносителя ѝ), а не срещу частно лице, притежава качеството „всеобща обращаемост“, точно заради това е самостоятелна вещна форма на разменната стойност на стоките. Известно е, че за пръв път банкноти са били използвани в Китай през 7 век, но в Европа това става чак през 1660 г., когато Стокхолмс Банко издава първите банкноти. Повечето банкноти се изработват от тежка хартия, а понякога и от лен, памук или други текстилни тъкани. Употребата на печатани банкноти с установен номинал става популярна през 18 век. Предимствата на книжните пари пред монетите са многобройни: намалява се рискът от транспортиране на злато и сребро, улеснява се отпускането на заеми и начисляването на лихва, тъй като обезпечаващите банкнотите благородни метали не напускат трезора на банката, докато не бъдат изискани, става възможно да се продават дялове в дружества. Но има и недостатъци: тъй като банкнотата няма своя собствена стойност, нищо не може да спре отпечатването на прекалено голям брой без оглед на наличното обезпечение. При наличие на увеличен прилив на банкноти се получава инфлационен натиск, констатиран през 18 век от Дейвид Хюм. Тези хартиени пари често водели до инфлационни „балони“, които се спуквали, когато хората започвали да си искат обезпечението. Печатането на големи количества банкноти е характерно за времената на война и финансирането на военни действия, включително за поддържането на постоянна армия. По тези причини към книжните пари има смесено отношение. Обезпечението на банкнотите зависи от паричния стандарт – стоков или книжен. Стоковият стандарт обезпечава парите със стока (обичайно това е златото), докато при книжния стандарт няма такава стока. Към 1900 г. повечето от индустриалните нации използват под някаква форма златен стандарт, като пускат в обращение книжни банкноти, обезпечени със злато, и сребърни монети. Частните банки и правителствата по света започват да натрупват златото и среброто в съкровищниците си, а да се разплащат с банкноти. Това не става едновременно в цял свят, а спорадично, най-вече по време на войни или финансови кризи, като процесът започва в началото на 20 век и продължава до към 1970-те години, когато по цял свят е въведен книжен стандарт. Към 2014 нито една страна в света не се придържа към системите на златния или сребърния стандарт. Книжният стандарт крие голям риск, тъй като правителствата могат да печатат неограничено количество банкноти и това води до хиперинфлация, защото увеличаването на паричната маси води до обезценяване на парите в обращение, това подтиква правителството да печата повече пари, за да посрещне разходите. Банкови пари Основна статия: Депозитна сметка Депозит на поискване под формата на чек Парите в търговските банки (банкови пари) са нематериални и съществуват само като счетоводни записи, но въпреки това те изпълняват трите основни функции на парите. Те представляват иск към финансовата институция и могат да бъдат използвани за закупуване на стоки и услуги. Текущата (разплащателна) сметка е банков депозит, от който парите могат да се теглят по всяко време без предизвестие. Банките са задължени по закон веднага да отпуснат средствата при поискване. Тегленето може да стане лично, чрез чекове или банкови операции, чрез банкомат или чрез електронно банкиране.[31] Парите в търговските банки се създават чрез т.нар. частично банково резервиране (на английски: fractional-reserve banking), при което банката съхранява като резерв само част от депозитите (като наличност или други бързоликвидни активи), а другата част отпуска във вид на кредити срещу лихва.
Банковите пари се отличават от стоковите и фиатните пари по два признака: първо, те нямат физически носител, защото съществуването им е само в банковите счетоводни книги и второ, съществува известен риск, че ако банката изпадне в несъстоятелност, тя няма да изпълни задължението си да изплати депозитите при поискване. Практиката на частично банково резервиране има кумулативен ефект на създаване на пари, защото увеличава паричната маса извън реалния ѝ размер. Поради тази преобладаваща банкова практика агрегатът M2 в повечето страни е многократно по-голям от агрегата М0 – парите, емитирани от централната банка на тази страна. Отношението между тях (наречено „множител на парите“ на английски: money multiplier) се определя от изискването за поддържане на определен резерв или друг финансов показател, наложен от националния финансов регулатор. Паричната маса на една страна обхваща парите в обращение и всички чекови и спестовни депозити в търговските банки. В съвременните условия относително малка чест от паричната маса е във физическа форма. Например в САШ през декември 2010 от общо $8853.4 милиарда широки пари (M2) само $915.7 милиарда (около 10%) са били под формата на монети и банкноти (т.е. останалите 90% са банкови пари).[34] Електронни или цифрови пари Основна статия: Електронни пари Електронните пари са пари или портфейл с ценни книжа, които се обменят само по електронен път. Обикновено това включва използването на компютърни мрежи, интернет и цифрови системи за съхранение на данни. Електронен превод на средства (EFT), директен депозит, цифрова златна валута и виртуална валута са примери на електронни пари. Електронните пари се появяват и набират сила преди дот-ком бума от 2000 г. Като алтернативни форми на пари могат да се посочат Flooz и Beenz. Поради спукването на балона те нямат дълъг живот, но продължават да възникват нови виртуални валути (например bitcoin), които достигат значителна база потребители. Парична политика Основна статия: Парична политика Монетарна политика в България Обменен курс на българския лев спрямо еврото между 2000 и 2010. Паричната политика, наричана още монетарна политика, е упражняването на контрол върху количеството пари в икономиката и е едно от основните средства за макроикономическо регулиране. Чрез нея правителството и централната банка на държавата контролират а) паричната маса, б) наличността и в) стойността на парите, както и лихвения процент. Чрез правилното управление на този набор от монетарни инструменти се гарантира растежа и стабилността на икономическата система. Монетарната теория от своя страна е източник на информация за това как да се изработи оптимална парична политика. Монетарната политика може да бъде експанзивна или рестриктивна, като първата увеличава предлагането на пари в икономиката, а втората го свива. Експанзивната политика обичайно се прилага, когато има повишено ниво на безработица и рецесия, а рестриктивната политика – при повишено ниво на инфлация. Паричната политика трябва да бъде съпоставяна с фискалната, тъй като двете упражняват еднакъв контрол над икономиката. Една неправилна парична политика може да има значителни неблагоприятни последствия върху икономиката и обществото като хиперинфлация, стагфлация, рецесия, висока безработица, недостиг на вносни стоки, невъзможност за износ на стоки и дори пълен паричен колапс и преминаван към по-малко ефективната бартерна икономика. За осъществяване на избраната парична политика правителствата и централните банки прибягват както към законите на свободния пазар, така и към регулаторни инструменти. Някои от тях са: промяна на лихвения процент, при който централната банка заема пари от (или отпуска пари на) търговските банки покупко-продажба на валута увеличение или намаление на държавния дълг увеличение или намаление на държавните разходи манипулиране на валутния курс увеличение или намаление на изискването за банкови резерви регулиране или забрана на т.нар. „частни пари“ (на английски: private currency) увеличение или намаление на данъците върху вноса и износа на капитали В САЩ контролът върху паричната маса се упражнява от Федералния резерв, а в еврозоната това прави Европейската централна банка. Други централни банки, които оказват значително влияние върху световните финанси, са Английската банка и централните банки на Япония и Китай (Bank of Japan, People's Bank of China). Тъй като съвременните парични системи се основават на фиатни пари и не са свързани с цената на златото, икономистите се опитват да разработят теории за връзката между паричната маса и икономическата активност. Монетаризмът е онова становище в монетарната икономическа мисъл [35], което приема, че колебанията в паричната маса оказват значително влияние върху количеството продукция в краткосрочна перспектива (близкото бъдеще) и върху ценовото ниво в по-далечна перспектива за дадена икономика. Според монетаристите целите на паричната политика се постигат най-ефективно, когато се обръща специално внимание върху растежа на паричната маса. Монетаризмът днес се асоциира главно с трудовете на Милтън Фридман, който е сред поколението икономисти, приемащо кейнсианството и след това разкритикуващо го. Фридман и Ана Шварц написват книгата „Монетарна история на САЩ: 1867 – 1960“ през 1963 година и в нея те твърдят, че „инфлацията е винаги и навсякъде монетарно явление“ (т.е. явление с монетарен характер и произход). Според Фридман централните банки трябва да прокарват политика, стремяща се да запази предлагането и търсенето на парите в равновесие, измерено с растежа на производителността и търсенето. Бившият дългогодишен ръководител на Федералния резерв на САЩ Алън Грийнспен е смятан предимно за монетарист, що се отнася до икономическата му политика. Сред критиците на монетаризма са неокейнсианци, според които търсенето на парите е присъщо на предлагането, и консервативни икономисти, считащи, че търсенето на парите не може да бъде предвидено. Джоузеф Стиглиц твърди, че връзката между инфлацията и растежа на паричната маса е слаба, когато инфлацията е ниска. Други автори показват, че парите играят роля в икономическата и бизнес цикличност в зависимост от склонността на домакинствата да поемат рискове.[36] Парите в изкуството Парите в художествената литература В книгата на Милен Русков „Захвърлен в природата“ е изследвана силата на парите и злината на измамничеството. Парите в брой са най-честото платежно средство в търговската мрежа в еврозоната и всеки може да ги използва. Парите в брой имат важни функции и преимущества: Те осигуряват свобода и независимост. Банкнотите и монетите са единствената форма на пари, която хората могат да държат без участието на трета страна. Не е нужен достъп до оборудване, интернет или електричество, за да платите в брой, което означава, че можете да го правите и когато токът е спрял или сте си загубили банковата карта. Те са законно платежно средство. Кредитори като магазини и ресторанти не могат да откажат да приемат пари в брой, освен ако не са се споразумели предварително с клиента за друг начин на плащане. За повече информация вижте Препоръка на Европейската комисия от 22 март 2010 г. относно обхвата и действието на евробанкнотите и евромонетите като законно платежно средство (2010/191/EU). Те осигуряват неприкосновеност на личния живот. Разплащанията в брой гарантират основното ни право на защита на личния живот, данните и самоличността във финансовите дела. Те имат приобщаваща роля. Парите в брой дават възможност за плащане и спестяване на хора с ограничен или никакъв достъп до цифрови пари. Така те имат решаващо значение за приобщаването на социално уязвими граждани като възрастните хора и групите с по-ниски доходи. Те помагат да следите разходите си. Парите в брой позволяват да контролирате по-добре разходите си, например като не допускат преразход. Те се използват бързо. С банкноти и монети плащането се извършва незабавно. Те са сигурни. Парите в брой са доказано защитени от киберпрестъпления, измами и фалшифициране. И тъй като са централнобанкови пари, не носят финансови рискове за платеца или за получателя на плащането. Те са средство за съхранение на стойността. Парите в брой не са просто платежен инструмент. Те позволяват съхранението на пари с цел спестяване без риск от неизпълнение. Полезни са за малки подаръци и плащания между хората. Например родител може да повери на детето си малка сума в брой за дребни покупки или човек да даде на приятел или познат пари в брой, за да му купи нещо. Парите в брой способстват за придобиване на финансова грамотност от децата. Историята на парите се занимава с възникването и начините на осъществяване на трансакции с помощта на пари. Парите са всеки идентифицируем обект с икономическа стойност, който е общоприет за заплащане на стоки и услуги или погасяване на дълг в рамките на един пазар или които са законно платежно средство в дадена страна. Много предмети са били използвани за пазарна размяна, например добитък, чували жито или зърна какао – самите те полезни сами по себе си, но понякога полезни стоки са били придобивани и в замяна на привлекателни обекти като раковини или мъниста. В тази втора категория попадат и благородните метали, от които са били изработвани първите монети. Нумизматиката е науката, изучаваща монетите и платежните средства като цяло, включително тяхната история. Разменна търговия Протопари, късове метал с форма на върхове на стрели с неуточнено тегло и разменна стойност, използвани от гръцките колонии по Черно море в течение на почти два века В историята на стойността преди въвеждането на монетите като обменно средство за такова служили ценни стоки или предмети в зависимост от ценностната система на съответната цивилизация. Разменната търговия, известна още като бартер, е най-простата форма на търговия, при която стоките или услугите се разменят за известно количество други стоки или услуги, като всеки се води от личните си нужди. Бартерът става популярен сред обществата, в които не съществуват парични системи, или в които парите са в много нестабилно положение, или просто липсват такива. Неудобството при този вид търговия е, че тя зависи от взаимното съвпадение на нуждите. Преди размяната да бъде осъществена, нуждите на един човек трябва да са отражение на тези на друг. Ако някой има излишък от овце, но се нуждае от брашно, то той трябва да намери някого с излишък от брашно и необходимост от повече овце. За да се преодолее проблемът със съвпадението се създали посредничества, където се складирали и търгували различни стоки. Протопари Като удобно разменно средство постепенно се налагат различни метали, което прави стоковата размяна по-лесна и удобна (практична). Разменните метали са злато, сребро, калай и желязо, универсално ценни за/от всички народи, градове и други форми на организация на обществото. По този начин ценните метали и други предмети освен в обменно средство се превръщат и в мярка за стойност. Народите на Месопотамия използват още в края на 3000 г. пр.н.е. слитъци от благородни метали за разменно средство. В клинописни глинени плочки от 2500 г. пр.н.е. се споменава използването на сребро като платежно средство. Тези стандартизирани слитъци с точно определена стойност се наричат мини, шекели или таланти.[1]. Тази система на разплащане се оказва удобна за търговците, боравещи с големи количества стоки – пренасяни с кораби или кервани или съхранявани в складове, но за обикновените хора не е практична, тъй като златото е прекалено скъпо. Златна монета на Крез от около 550 пр.н.е., Британски музей, Лондон След като веднъж вече е възможно да се произвеждат стандартизирани слитъци от благородни метали, въпрос на време е те да се смалят до размер, който позволява повече гъвкавост и ежедневна употреба. Преходът от използване на безформени късове метал към отсичане на първите монети е първата парична революция в човешката история[1]. Първите монети Първите пари във формата на монети са свързани с Лидия, Мала Азия, където в средата на 6 век пр.н.е. е въведена първата биметална монета от електрум или електрон (самородна сплав между злато и сребро), с разнообразни размери и без означения за стойност. Херодот пише, че „ Лидийците първи по наше знание секли и въвели в употреба парите от злато и сребро, и също първи захванали търговия на дребно. “ Изказани са хипотези, че като разменно средство монетите са се появили първо в Древен Китай, а в Лидия са изработвани вече от ценен метал като гаранция за тяхната стойност. Монетарната система е възприета от персийската династия Ахемениди посредством Мидия, съседна Фригия и на други места в Мала Азия. С парите и златото са свързани и легендите за баснословно богатство на царете Мидас и Крез. Монети от древна Егина Сребърен статер, 550 – 530 пр.н.е. Лице: морска костенурка. Гръб: вдълбан квадрат с осем секции. Сребърна драхма, 404 – 340 пр.н.е. Лице: земна костенурка. Гръб: надпис ΑΙΓ(INA) „Егина“ и делфин. Древните гърци също възприемат новата идея и започват да произвеждат сребърни и бронзови монети – драхми[2], като две драхми са равни на един статер. Най-напред пари започва да сече цар Фидон в Егина през 7 век пр.н.е. Тези ранни монети съдържат определено количество метал с конкретна стойност. Като гаранция за точното съдържание на метала, монетите се щамповат с емблема – за Егина това е костенурка, за Атина – бухал или маслинова клонка, за Коринт – пегас и т.н. Срещат се глави на божества и надписи, идентифициращи владетеля или държавата, която ги е емитирала. Главите на владетелите се появяват през елинския период и в Древен Рим[3] Монетите са удобни, защото бързо могат да бъдат преброени и така отпада необходимостта слитъците от метал да се претеглят, както търговците правели по-рано. Първите монети вливат сигурност в търговския обмен като ефективно, ефикасно и икономично „средство за размяна“. Появата им съвпада и с появата на полисите, където социалното положение се определя не само от рождението, но и от степента на богатството. Развива се междуградската и международната търговия. Така парите подпомагат развитието на цивилизацията. Неслучайно по това време се появява първата световна империя на Ахеменидите, а два века по-късно древногръцката култура завладява Ориента благодарение на Александър Македонски. Думата „монета“ има латински произход и идва от прозвището на една от най-важните богини в римския пантеон – Юнона Монета (на латински: Giunone Moneta). Край нейния храм на Капитолийския хълм отваря врати първият монетен двор. Парични бройни системи Бройните системи при парите са тясно свързани с единиците за маса. Например в Египет се е ползвала десетична, във Вавилон – шейсетична. След тях най-голямо следващо влияние е оказала древногръцката монетна система, която съчетава десетична, шейсетична и четвъртична бройна система: 1 талант = 60 мини, 1 мина = 50 статера или 100 драхми, 1 статер = 2 драхми = 12 обола, 1 драхма = 6 обола. В паричната система на Древен Рим дълго време съществуват съвместно дванадесетична и десетична система: 1 ас (първоначално равен на либра) = 12 унции, 1 денарий = 10 аса. Тази система се формира около 280 г. пр.н.е. (предполагаема година на началото на сечене на аса и неговите производни), и просъществува до 217 г. пр.н.е., когато денарият е приравнен към 16 аса.[4][5] Но съотношението 1 денарий = 10 аса се запазва още два века до реформите на Октавиан Август за изчисляване на заплатите на римските легионери.[6] В хода на паричната реформа на Август в Римската империя се утвърждават следните съотношения, които представляват смесица от четвъртична и десетична бройна система: 1 ауреус = 25 денария = 100 сестерции = 200 дупондия = 400 аса. След паричните реформи на Нерон, Диоклетиан и Константин десетичната парична система престава да се използва в Древен Рим, а след това и във Византия. Започват да се формират недесетичните парични системи на средновековните германски държави. До към XVII век съществували най-различни парични единици, които трудно се приравнявали една към друга, а още по-трудно към други валути. Например системата фунт-шилинг-динар води произхода си от времената на Карл Велики, когато през 781 г. е приет „Каролингски монетен устав“. Според него теглото на фунта е 408 грама (не са запазени документи с точното тегло на каролингския фунт, но той е реконструиран въз основа на претегляне на динари от онзи период, като резултатът е 408 g[7]). Той се приравнява на 20 солида (шилинги) или 240 сребърни динара (1 солид = 12 динара). В нумизматическата литература тази норма е получила названието „фунт на Карл Велики“ (pondus Caroli) или „Каролингски фунт“[8]. Поради факта, че единствената сечена монета бил динарът, шилингът и фунтът дълго време останали единици за пресмятане само на хартия. По този начин в Западна Европа се наложила сребърната валута, останала без конкуренция през следващите 500 години.[9] Каролингският фунт не се е запазил и към началото на XX век фунтът има над 20 различни тегловни норми[10], но като парична система просъществува в редица страни до края на XX век. Така например английската, а по-късно британската парична система се е запазила в почти неизменен вид чак до 1971 г: фунтът стърлинг се дели на 20 шилинга или на 240 пенса. Понякога тази система се нарича съкратено l.s.d., £.s.d. или £sd[11] – по първите букви в названията на съответните древноримски парични и тегловни единици: libra (либра), solidus (солид), denarius (динар), които в империята на Карл Велики и съседните държави стават фунт (лира в Италия, ливра във Франция), шилинг (солдо в Италия, сол във Франция, суелдо в Испания) и динар (пфениг в Германия, пени в Англия, дение във Франция). Опростяването настъпва чрез постепенното въвеждане на десетичната монетна система – процес, водещ началото си от Русия, който достига пълното си развитие в новите валути на Съединените щати, а малко по-късно и на революционна Франция. Парите през Средновековието До началото на 14 век тамплиерите са единствената финансова институция в Европа, защото притежават голямо движимо и недвижимо имущество и злато и са в състояние да отпускат заеми на кралете. След техния разгром на тяхно място навлизат първите банки, основани от предприемчиви италиански фамилии. Първите банки През първата половина на XIII век в Северна Италия се появява нова система от частни семейни банки, основани от фамилии от северно италианските градове-държави Пиза, Флоренция, Венеция, Верона и Генуа. Те създават нов тип финансова институция, встрани от непосредствения контрол на църквата и държавата, но достатъчно тясно свързана и с двете, и работят с еднаква лекота както с православни християни и католици, така и с мюсюлмани, татари, евреи и езичници. Мрежата от банки постепенно обхваща цяла Европа; освен това банкерите финансират търговските мисии из целия известен тогава свят – от Китай до Судан и от Индия до Скандинавия. Те на драго сърце отпускат кредити; постепенно в ръцете им се съсредоточават огромни количества пари и те отпускат заеми при лихви, които са относително стабилни. Без да се самоограничават с моралните и религиозните принципи на тамплиерите, в своята дейност новите банкери си поставят една-единствена цел – печалбата[12]. С разпространението на италианската банкова система из цяла Европа парите на Флоренция и Венеция стават двете основни валути на континента. По онова време, когато всеки град с претенции за важност има свой монетен двор, сечащ монети с неговото име, флорентинският флорин и венецианският дукат са двете парични единици, които внасят стабилност на средновековните пазари. Флоринът е пуснат в обращение през 1252 г. Монетата се сече от злато и сребро, като златната има десетократно по-висока номинална стойност от сребърната. Златният венециански дукат също придобива голямо разпространение в Европа благодарение на стандартните си характеристики, компактността си и лесното отсичане. Популярността на монетата бързо надхвърля европейския континент и достига Близкия изток, Индия и Африка. Дукатът се сече в много вариации на форма и дизайн. Над 300 политически обособени единици са емитирали дукати[13]. Дукатът остава в обращение шест века чак до падането на Венецианската република през 1797 г. До края на XVI век европейците използват основно монети, като успоредно с тях започват да си пробиват път и първите ценни книжа (менителници), които значително улесняват финансовите сделки. Книжни пари Основна статия: Банкнота Книжни пари се срещат за първи път в Китай, а появата им се обяснява с необходимостта от по-гъвкаво платежно средство от тромавите медни монети. Въвеждането им става постепенно и трае от времето на късната династия Тан (618 – 907) до династия Сун (960 – 1279). При търговия на едро търговците започват да издават записи на хартия, валидни в малък регионален обсег и за определен срок. През X век правителството на династия Сун употребява такива записи в търговията със сол, върху която притежава монопол. Правителството дава право на няколко магазина да издават банкноти, а през XII век иззема това им право и започва самото то да произвежда държавни хартиени пари. Издадените банкноти са валидни само в малък район и за кратко време, едва в средата на XIII век започва стандартизирано печатане на книжни пари, приемани в национален мащаб. За това спомагат методите за печатане – вече разпространеният метод на печат с дървени блокчета и след това печатът с подвижен набор. Към времето на пътешествието на Марко Поло европейците не познават книжните пари. На китайските книжни пари пише „всички фалшификатори ще бъдат обезглавени“ и наказанието действително се привежда в изпълнение в случай на измама. Навлизането на книжните пари води и до първата инфлация през 1020 г.[14] Jiaozi, от династията Сун, най-ранните книжни пари в света Горе-долу по същото време (VII – XII век) в средновековния ислямски свят се развива оживена пазарна икономика въз основа на разширяващото се обращение на стабилна валута с висока стойност (динарът). Мюсюлманските икономисти и търговци въвеждат за първи път и понятията за кредит[15] чекове, запис на заповед,[16] депозитна сметка, разплащателна сметка, заем, валутен курс, прехвърлянето на кредит и дълг,[17] както и финансова институция, която борави със заеми и депозити.[17] В Европа при транспортиране на големи суми пари в брой на дълги разстояния възникват големи рискове и неудобства и търговците постепенно започват да използват менителници, отначало в средновековна Италия и графство Фландрия. В началото те са поименни, но скоро се трансформират в писмено нареждане за изплащане на сумата на приносителя. Тези менителници могат да се считат за предтечи на съвременните банкноти.[18] Наименованието идва от банковите документи („nota di banco“) и датира от 14 век; в началото то удостоверява правото на собственика им да получи срещу тях благороден метал (обикновено злато или сребро), предварително депозирано при банкера под формата на текуща сметка. През 14 век менителницата се използва вече из цяла Европа, а също така и в търговските представителства на италианските градове-държави извън Европа. Първите банкноти са въведени в редовна употреба през 1661 г. в Швеция, където имало изобилие от мед и затова тя имала ниска стойност, което водело до извънредно голям и непрактичен размер на монетите (няколко килограма). Предимствата на книжните пари пред монетите са многобройни: намалява се рискът от транспортиране на злато и сребро, улеснява се отпускането на заеми и начисляването на лихва, тъй като обезпечаващите банкнотите благородни метали не напускат трезора на отпускащия заема, докато не бъдат изискани, става възможно да се продават дялове в дружества. Но има и недостатъци: тъй като банкнотата няма своя собствена стойност, нищо не може да спре отпечатването на прекалено голям брой без оглед на наличното обезпечение. При наличие на увеличен прилив на банкноти се получава инфлационен натиск, констатиран през 18 век от Дейвид Хюм. Тези хартиени пари често водели до инфлационни „балони“, които се спуквали, когато хората започвали да си искат обезпечението. Печатането на хартиени пари е характерно и за времената на война и финансирането на военни действия, включително за поддържането на постоянна армия. По тези причини към книжните пари има смесено отношение. Ценни книги, акции и облигации Първите ценни книги били използвани от холандската източно-индийска компания, а насетне те били емитирани и използвани от европейските колониални правителства в Северна Америка. Този процес бил обусловен от търговските доставки между метрополиите и колониите, които отнемали много време. Колониите често имали недостиг на пари, докато икономиката им се разраствала, и вместо да се връщат към бартерната система, там започнало масово използване на писмени документи, гарантиращи плащането, които се разменяли точно като валута. Най-напред това станало практика в Канада, която била френска колония, и по-точно в Квебек. През 1685 г. на френските войници били издадени карти за игра, деноминирани и подписани от управителя на областта, който им давал правото да ги използват като пари вместо монетите от Франция. По-този начин се облекчила международната търговия, стимулирало се търсенето и предлагането, а оттук и производството. Появили се и първите финансови борси като международен валутен пазар, а с него и първите международни финансови спекулации. Световната търговия била обединена в единен пазар през 19 век, когато се създала Британската империя. В крайна сметка този благоприятен резултат се получил най-вече вследствие на спечеленото асенто, а конкуренцията между страните често водела първоначално до колониални, а сетне и до валутни войни, където съперниците се опитвали непочтено да засегнат стойността на валутата на противника като я покачвали, за да направят стоките на врага прекалено скъпи или сваляли, за да намалее покупателната способност на съперника (и съответно възможността да води война) или като напълно елиминирали чуждата валута, вадейки я от обращение като разплащателно средство. Парични стандарти Паричният стандарт обхваща законите, практиката и обичаите, определящи парите в една икономическа система. Има два вида стандартни – стоков и книжен. Стоковият стандарт обезпечава парите с една стока (например скъпоценен метал като злато или сребро), докато при книжния стандарт няма такава стока.[19] Вследствие на Великите географски открития и особено на откриването на Америка световната търговия се разраства неимоверно. Доставките на злато и сребро от колониите позволява на монетните дворове да секат все повече и повече монети, но стойността им намалява и банките започват да използват все повече банкноти вместо монети. Първите банкноти са печатани от банките като частни институции и тези банкноти са били обезпечени, т.е. можели да бъдат занесени в банката по всяко време и разменени за номиналната им стойност срещу сребро или злато. По-късно големите нации основават национални монетни дворове, които печатат хартиени пари и секат монети, а държавните хазни събират данъците и съхраняват запасите от злато и сребро. По това време и златото, и среброто са считани за законно платежно средство и са приемани за плащане на данъци. Тяхното успоредно използване се нарича биметализъм. С нарастването на притока им (и особено с увеличаването на добива на сребро в края на 19 век) нестабилността в съотношението на техните стойности расте и този „двоен“ стандарт е отхвърлен през 20 век. Към 1900 г. повечето от индустриалните нации вече използват под някаква форма само златен стандарт, като пускат в обращение книжни банкноти и сребърни монети. Частните банки и правителствата по света започват да натрупват златото и среброто в съкровищниците си, а да се разплащат с банкноти, като така се проявява Законът на Грешам. Това не става едновременно в цял свят, а спорадично, най-вече по време на война или финансова криза, като процесът започва в началото на 20 век и продължава до края му, когато са въведени т.нар. фиатни пари. Към 2014 нито една страна в света не се придържа към системите на златния или сребърния стандарт.